• Какъв е драматичният жанр?
• Характеристики на драматичния жанр
• Драматични поджанрове
• Елементи на драматичния жанр
• Структура на драматичното произведение

Обясняваме какво представлява драматичният жанр, неговите елементи, поджанрове и характеристики. Също така как е структурата на драматичната творба.

В драматичния жанр текстовете са предназначени за постановка.

Какъв е драматичният жанр?

В изкуство Й литература, когато говорим за драматичен жанр имаме предвид театралния жанр, наричан още драма (от гръцки драма, „Действие“ или „изпълнение“). Това е жанр, който се характеризира с представяне на ситуации чрез диалог и действията на символи, или в текст писмено (театралния „сценарий”) или в сценично представление (театралната „постановка”).

Въпреки това, за разлика от други литературни жанрове и разказ, събитията от драматичния жанр се случват в непрекъснато настояще, пред очите на зрителя и без посредничеството на разказвач от всякакъв вид.

Въпреки че е обичайно термините драма и театър да се третират като синоними, много специалисти посочват някои разлики:

• Драма: Отнася се специално за писмената част на това изкуство, тоест за литературен жанр, следователно е резултат от драматург.
• театър: Включва изиграната част, тоест а сценично изкуство В себе си. С други думи, това е дело на театрален режисьор.

И двата аспекта обаче са обединени и са неразделни, когато става въпрос за мислене за този тип художествено представяне.

Драматичният жанр води началото си от гръцка древност, по-специално в култа към Дионис, бог на виното и радостта, чиито празненства се състоят от пеене на химни и по-късно представяне на митологични сцени.

Театърът стана основна част от образование Гръцка гражданка и нейните велики драматурзи като Теспис (около 550-500 г. пр. н. е.), Есхил (ок. 526-ок. 455 г. пр. н. е.), Софокъл (496-406 г. пр. н. е.) и Еврипид (ок. 484-406 г. пр. н. е.) са вдъхновени чрез героите и анекдотите на тяхната религиозна традиция, да изградят огромно и дълбоко произведение, което до голяма степен все още оцелява.

По-късно драмата е наследена от Рим, чиито големи култисти в жанра са Плавт (254-184 г. пр. н. е.), Теренций (185-159 г. пр. н. е.) и Сенека (4 пр. н. е.-65 г. пр. н. е.). След важна пауза по време на средновековен Кристиан, театралната традиция отново е възприета в Европа през 11-ти и 12-ти век, когато комедия написани на латински и постановката на пасажи от християнското евангелие.

Първият играй Написан изцяло на испански е „Auto de los Reyes Magos“, анонимно произведение, написано през тринадесети век, от което са запазени приблизително 147 стиха.

Характеристики на драматичния жанр

Драматичният жанр се характеризира със следното:

• Древните гърци са наричали всяка форма на актьорска игра „драма“, независимо от нейното съдържание. Сегашният му еквивалент би бил „театър“. Не бива да бъркаме тази употреба на термина с това, което днес разбираме под „драматичен“, тоест свързан с трагедия и емоционално страдание.
• Въпреки че има a литературен текст Основен, той е предназначен предимно за постановка, тоест да се играе на сцена. Поради тази причина драматургичният текст има индикации и белези, които да ръководят представянето, макар че последното е оставено да бъде интерпретирано от режисьора на пиесата.
• Представлява набор от действия, които са част от история, но за разлика от разказ той го прави в непосредственото настояще, тоест кара нещата да се случват пред зрителя и обикновено му липсват всякакви разказвачи.
• Драматичният жанр съчетава литературно изкуство и сценично изкуство и се счита за един от най-мощните художествени жанрове в западната традиция.

Драматични поджанрове

Комедията може да прибегне до подигравка или преувеличение.

Имало е през цялото време история, много начини за класифициране и подразделяне на драматичния жанр, някои типични за времето му на възникване, като тези, предложени от Аристотел (384-322 пр.н.е.) в неговата Поетика, и други много по-късно, които показват еволюцията на театъра с течение на вековете.

В момента се счита, че има седем основни драматични жанра, разграничени между реалистични (привързани към правдоподобното) и нереалистични (които вземат лицензи от реалността), и те са:

• В трагедия. Реалистичен жанр, с голяма традиция на Запад, който е посветен на разказването за падането на известни герои, за да премести публиката през тяхното страдание. Ярък пример за това са класическите гръцки трагедии, като напр цар Едип на Софокъл.
• В комедия. Реалистичен жанр, аналог на трагедията, тъй като се занимава с вулгарни, обикновени и обикновени герои, представени чрез осмиване или преувеличаване на чертите им, подтикващи зрителите към смях или съчувствие. Това се случва от идентификация с героя, която в много случаи може да сочи към моралистичен произход, тъй като се стреми да остави някакъв вид учение. Перфектен пример за комедия са произведенията на французина Молиер (1622-1673), като напр. Трюфелът или Скъперникът.
• Парчето. Реалистичен жанр, характеризиращ се с подлагане на обикновените герои на сложни ситуации и екстремни преживявания, които обаче не предизвикват непременно трансформация във вътрешния форум на героя. Пример за това е Къща за кукли от скандинавеца Хенрик Ибсен (1828-1906).
• В трагикомедия. Реалистичен жанр, на архетипни или дори стереотипни герои, които през цялото произведение преследват някакъв тип идеал: успех, любов и т.н. Както подсказва името му, той обединява трагични и комични елементи в сложен анекдот, който също разкрива сарказъм и пародия. Пример за това е Трагикомедията на Калисто и Мелибея от Фернандо де Рохас (ок. 1470-1541).
• Мелодрамата. Нереалистичен жанр, който разказва сложни анекдоти с герои, надарени с преувеличени емоционални реакции и които, придружени от музика и други театрални „ефекти“, търсят повърхностен емоционален отговор у зрителя. От седемнадесети век съществува основно като жанр на операта, а по-късно и в радиото, филма и телевизията. Добър пример за това е Pagliacci от Руджеро Леонкавало (1857-1919) или Мадам Бътерфлай от Джакомо Пучини (1858-1924).
• Дидактическата работа. Нереалистичен жанр, представен на публиката под формата на размисъл или силогизъм, и че марширува в преследване на a преподаване или а изучаване на, чрез прости герои и сложен анекдот. Перфектен пример за това е Кавказкият тебеширен кръг от германеца Бертолт Брехт (1898-1956).
• Фарсът. Нереалистичен жанр, който използва елементи от всеки друг драматичен жанр, за да насочи своите герои към карикатурни или символични ситуации, често функциониращи като пародия. От определена гледна точка не става въпрос за пол сам по себе си, а за процедура на повторно присвояване на другите. Пример за измама е В очакване на Годо от Самюъл Бекет (1906-1989).

В допълнение към тези седем има променлив брой второстепенни поджанрове, считани за преходни или специфични тенденции в историята на жанра, като театър на абсурда, театър на жестокостта, екзистенциалистки театър и др.

Елементи на драматичния жанр

Измисленото място може да бъде представено с сценични или въображаеми елементи.

Драматичният жанр се състои от различни елементи, както за неговото писане, така и за сценичното си представяне:

• Действието. Съвкупността от действия и обмени, които се извършват на сцената по време на изпълнението на пиесата и не всички от които непременно са предвидени в писмения текст. Като цяло действието съставя сюжета на пиесата, тоест историята, която се разгръща пред очите ни.
• Пространствеността. Измислената сцена или мястото, където се развива пиесата, представено чрез реални сценични елементи (декори, инструменти и т.н.) или въображаеми (тези, които се „появяват“ чрез изпълнение).
• Временност. В работата, две много различни форми на метеорологично време, които са времето на творбата, тоест времето, обхванато от разгръщането на действието и което може да бъде минути, седмици, месеци или години в зависимост от разказания анекдот; и времето за изпълнение, което е реалното време, необходимо за разказване на анекдота, тоест продължителността на шоуто, обикновено между един и три часа.
• В символи. Всеки актьор на сцената въплъщава персонаж от анекдота, според това, което е замислено в сценария. Героите могат да бъдат протагонисти или второстепенни и могат да бъдат представени на публиката, придружени от костюми, или не. В гръцката древност актьорите са използвали маски, които дават ясно кой герой се превъплъщават.
• В конфликт. Във всяко драматично произведение има конфликт, който е източник на напрежение в историята, тоест поражда напрежение и желание да продължим да съзерцаваме пиесата (или да я четем). Този конфликт възниква от желанията на главния герой и неговата среща с реалността на останалите герои, тоест когато два или повече мирогледа се сблъскват един с друг в сюжета.

Структура на драматичното произведение

Драматичните произведения могат да варират по отношение на структура, но като цяло те са структурирани:

• Действия: Те са големи единици, в които творбата е сегментирана, разделена една от друга чрез прекъсване (антракт), представено от спускане на завесата, тъмен или подобен механизъм.
• Сцени: Това са единиците, на които е разделено всяко действие и които съответстват на присъствието на сцената на определени персонажи или елементи, тоест те се определят от влизането или излизането на актьорите на сцената.

Една пиеса може да има 2, 3, 5 или до 7 или повече действия, всяко с различен брой сцени.

От друга страна, казано в наративна гледна точка, една театрална творба е разделена, според класическата аристотелова визия, на три ясно обособени сегмента: начало, развитие и край.

• В началото съответства на представянето на персонажите и конфликта, обикновено от противоположни позиции, които се предлагат на публиката.
• Развитието съответства на усложнението на парцел, водейки героите до решителната конфронтация или до екстремната ситуация, в която историята достига максималната си точка на напрежение.
• Развръзката съответства на разрешаването на конфликта и представянето на нов ред на нещата, който разрешава напрежението и осигурява края на творбата.